Започнах “Поручик Бенц” (203 с.) с големи очаквания. “Тютюн” за мен е една от най-великите български книги и се надявах и от първия роман на Димов подобно изживяване. За съжаление останах разочарован.
Книгата се чете бързо, това не може да се отрече, но това е основно заради 
купищата напудрени диалози, които практически не допринасят нито за действието, нито за разкриване на характерите на героите. Вярно, може да се приеме, че това е автентичен стил на разговори в обществото, но това не променя неразбираемостта им. Романът е силно статичен, движи се в тесен кръг лица, а главния герой е изумително “българизиран” немец, който и за миг не показва качествата на нацията си.
Разбира се, това е първия роман на Димов и е нормално да има недостатъци, особено при сравнение с изумителния “Тютюн”. Все пак едно не може да се отрече – краят на “Поручик Бенц” е майсторски – едновременно изненадващ и в същото време очакван.
За които не са чели книгата – немският хирург поручик Бенц се влюбва до безумие в красавицата Елена Петрашева, дъщеря на убит наш генерал, около която пърхат десетки мъже, с които тя си играе с лекота. Малко по малко книгата разкрива тъмни страни от миналото й - заради нея млади мъже са губели живота си, но това не плаши Бенц, който в пристъп на типично балканско лекомислие дезертира от армията и остава в България след изтеглянето на немските войски.
Елена е дала клетва за любовта си към него, но само три дни по-късно немския поручик е заменен с френски офицер от окупационния корпус. Сблъсъкът между двамата е чутовен, но в крайна сметка честта им повелява мир. До мига, в който отекват изстрелите на войници, изпратени след предателство… Да, Бенц наистина приема смъртта си с радост, след като разбира колко невярна е красотата.
Димов харесва героинята си и буквално до последната страница предава това чувство и у нас. Докато накрая смъква рязко булото на заблуждаващата й красота.
И хубавата Елена лесно става Зара от “Тютюн”.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар